El motivo de la cancion

Мотивът за песента в „До моето първо либе”

В традиционните напеви на песента Ботев вплита своите поетични послания към духа на родината, приела образа на либето – първата обич. Фолклорната традиция присъства в художественото пространство на стихотворението „До моето първо либе” с изконния образ на любовта. Той е едновременно въплатен интимен порив и реално човешко присъствие.
Песента еизповедна художествена форма, изплакваща препетите на сърцето на обобщение колективен образ на народния певец – фолклорен лирически герой на народното творчество. Любовта в народната песен е начало на голямо, дълбоко стаено интимно страдание. То изпълва и песенното пространство на Ботевата творба „До моето първо либе”, но поетичните послания са с нови художествени стойности. Любовта излиза извън рамката набита и интимната несподеленост на чувството е провокирана от непостигната по – висока цел – свободата на родината. Любовта към свободното бъдеще на родна земя и либе е първият и най – светъл трепет за сърцето и душата на Ботевия лирически герой. Неговата първа и най – голяма любов е свободата на отечеството, затова и протестът срещу интимните очаквания на либето е категорично заявен:
Остави тазпесен любовна
не вливай ми в сърце отрова –
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да я помня, не ровя
туй, що съм азе намразил
и пред тебе с крака погазил.
Традиционните фолклорни стойности на любовта са „отрова” за новото национално съзнание на Ботевия лирически „азе”. Той ги отхвърля, разграничава се от преживяванията на традиционния фолклорен герой – певец настародавните изповеди на сърцето. Нова песен звучи в душата на Ботевия лирически герой. Повелителността на глаголната форма „Остави!” категорично разграничава позициите на фолклор и поет, респективно на лирически АЗ. Отрицанието: „не вливай ми в сърце отрова”, допълва новата поетична визия за любовта, чертаеща нов образ на човешкия интимен тапет. Неговото песенно извайване започва от страданието, отраздялата с традициите, на които остава жярна любимата”
Забрави туи време, ‘га плачех
за поглед мил и за въздишка”
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз света презирах
и чувства си в калта увирах!

Между малкия интимен свят на споделяното чувство и необятната вселена на националната любов към свободата и родината Ботевотоизповедно аз избира свободното бъдеще на всички страдащи на родна земя, включително и на любимата. Между любовта на роба и обичта на свободния застава страданието на народа. То е мъчителен стон, отекнал дълбоко в сърцето на лирическия герой, който дочува националния вопъл за свобода на страдащата народна душа. Обичта към този народ и състраданието към неговата болка променят съзнанието на изповядващия се поетиченаз. Неговата душа е в съзвучен синхрон със скръбта „дълбока” на всенародната робска съдба. Тя изпълва духа с протест, но и с първичните страсти на омразата. Душа и сърце изплакват своята болка:
Забрави ти онез полуди,
В тез гърди веч любов не грее
И не можеш я ти събуди
Там, де скръб дълбока владее,
Де сичко е с рани покрито,
И сърце зло в злоба обвито!Първите стихове на втората и трета строфа носят повелителността на протеста, изразен с дълбоко стаената мъка на глаголната форма „Забрави...” „Забрави туй време, ‘га плачех...”, „Забрави ти онез полуди...”
„Лудостта” на роба да изповядва интимната тайна на сърцето във време на робство, страдание и несвобода задълбочава усещането на лирическия герой за вечно „робство” на сърцето. Няма любов и щастие заунизения и оскърбения. Това е „робска” обич – малка и недостатъчна за духа на Ботевия лирически герой. Неговата душа е владение на скръбта: „там , де скръб дълбока владее,/де сичко е с рани покрито...” от това тъмно пространство на духа, на неизплакано народно страдание се ражда песента на мъката , песента на болката. Нейният глас търси гласа на любимата, все...