Lindsay Anderson

Рангел Гълъбов,
ДР-II
Линдзи Андерсън
Поезията на ежедневието

“Няма прекалено личен филм.
Съвършенството не е цел.
Отношението е стил.
Стилът е отношение.”*


Линдзи Гордън Андерсън е роден на 17 април 1923 година в Бангалор, Индия, където баща му, офицер от Шотландската армия, е разквартируван по това време. Началното си образование получава в Челтнамския колеж. Участва въвВтората световна война като част от британските разузнавателни служби (шифровчик), след което продължава образовсанието си в колежа Уадъм, Оксфорд. В Оксфорд Андерсън основава заедно с Гавин Ламбърт критическото филмово списание “Сцена” (Sequence). От страниците на “Сцена” те критикуват британските филми, правени по онова време като сковани, “филми на средната класа” и непритежаващи никаква социална и моралнаперспектива- все неща, които по- късно Линдзи Андерсън ще преследва в собствената си филмова кариера.
През 1948 Андерсън започва прехода си от филмов критик към режисьор на филми, правейки първия си късометражен филм. Това е 33-минутният документален филм “Запознай се с пионерите” (Meet the pioneers, 1948), филм за машинния завод в Уейкфийлд. Той е последван от “Безделници на работа” (Idlersat work, 1949) през 1949.
През 1952 Андерсън издава книгата “Да направиш филм” (Making a film) тема на която е любимият му режисьор Торълд Дикинсън и работата му върху филма “Потайни хора” (Secret people, 1952). През същата година Андерсън прави още три документални филма: Уейкфийлд Експрес- за процеса на издаване на малък седмичен вестник в Уейкфийлд, Йоркшир и още два филма на индустриалнитеми – “Конвейр за стволове/дънери” (Trunk Conveyor, 1954) и “Три инсталации” (Three instalations, 1952).
1953 година е годината, в която Андерсън постига първите си значителни успехи като режисьор. Първият му филма за годината е “Страна на мечтите” (O dreamland, 1953). На пръв поглед докуентален филм за Маргейтския увеселителен парк, този филм отправя остра критика към състоянието на модернатакуктура и нуждата й да “прегръща” всичко, което блести, разкривайки празнотата и тъгата, които я изпълват под повърхността. Другият му филм от същата година- Децата от четвъртък (Thursday’s children, 1954) е за децата от Кралското училище за глухи в Маргейт. Въпреки че никой не се наема с разпространението на филма, той успява да пожъне сериозен критически успех. Номиниран е за наградата набританската филмова академия (BAFTA) и печели Оскар за късометражен документален филм през 1955.
През следващите две години Линдзи Андерсън продължава да прави документални филми на различни социални теми. “Сто хиляди деца” (Hundred thousand children, 1954), “Хенри” (Henry, 1955), “Тучна и приятна земя” (Green and pleasant land, 1955) и “Децата от горния етаж” (The children upstairs, 1955) са петминутнифилмчета, направени за Националната асоциациа за превенция на жестокостта към деца. Шап (Foot and Mouth, 1955) e образователен филм за болестта, продуциран от Министерството на земеделието. “Енергията на първо място” (Energy first, 1955) и “Двайсет лира за тон” (£20 A Ton, 1955) са филми, продуцирани от Националната служба за енергийна ефективност в промишлеността.
Страстното противопоставяне на Андерсън наобичайните за тогавашните британски филми теми и трудностите, които среща при правенето, разпространението и показването на своите филми довеждат до възникването на ново кино “движение”- Свободно кино. То е оглавено от Андерсън и споделящите подобни възгледи Карел Райс, Тони Ричардсън, Лоренца Мадзети и Уолтър Лезли. Манифестът, с който слагат начало на това движение, гласи: “Няма прекалено личенфилм. Изображението говори. Звукът усилва и допълва. Размерът е без значение. Съвършенството не е цел. Отношението е стил. Стилът е отношение.” Събитието е отбелязано и с прожекция в националното кино (National film theatre) през февруари 1956, включващо “Страна на мечтите” на Андерсън, “Мама не дава” (Momma don't allow, 1956) на Ричардсън и Райс и “Заедно” (Together,...